Войните на англия



Pdf просмотр
бет1/4
Дата04.01.2017
өлшемі1 Mb.
  1   2   3   4

Фердинанд Грал

ВОЙНИТЕ НА АНГЛИЯ

История на британските войни в пет континента

СОФИЯ 1941

Съдържание

I. Вътрешните войни на Англия

Първата 100-годишна война с Франция.

3

Втората 100-годишна борба срещу Франция.

4

Крайната борба срещу Франция.

5

Срещу Ирландия.

5

Подчиняването на Уелс и на Шотландия.

7

II. Епоха на европейски и презокеански войни.

Първото голямо нападение срещу Испания.

8

Повалянето на Холандия.

11

Сразяването на испанската световна мощ.

13

Унищожаване на световната търговска сила - Холандия.

14

Третата 100-годишна война срещу Франция.

15

Борба срещу френско-испанското обкръжаване.

17

Завладяването на Индия.

19

Войната за опиума.

22

Индийски баланс.

22

Завоевание на южно-морското пространство.

23

III. Английските коалиционни войни срещу Франция.

23

IV. Завладяването на Африка.

25

V. Войните на Англия срещу Германската империя.

26

Войните на Англия в течение на вековете.

28

2

I. Вътрешните войни на Англия.

секи народ на земята е воювал, но никой не е водил такава непрекъсната редица 

кървави войни във всички части на земното кълбо, както английският народ. От 

съдбоносното   сражение   при   Хейстингс   на   14   октомври   1066   год.,   когато 

норманите,   под   предводителството   на   херцог   Вилхелм,   завладяха   Англия   и   когато 

френско-норманският елемент се свърза с келтско-британския в една странна смесица 

от пресметлива устойчивост и безогледно желание за завоевание, историята на Англия 

не е нищо друго, освен продължителна война в Европа и в Далечния Изток. Векове 

наред тя воюва с Уелс, Ирландия и Шотландия; векове наред - срещу Франция или 

някоя от издигащите се до величие и богатство държави на европейския континент. 

След това последваха, през последните три века война след война срещу всички народи 

и   раси,   във   всички   зони   на   земното   кълбо,   чак   до   наши   дни:   това   е   истинското 

съдържание на „славната” британска история от хиляда години насам.

В

Този единствен по характера си процес в хода на световната история има до себе 



си един психологически факт, също така единствен по рода си: За тоя народ, който 

между всички народи на земята е водил най-много войни и е пролял най-много кръв, за 

чиито   насилия   свидетелствуват   дълбоки   белези   от   рани   по   телата   на   почти   всички 

цивилизовани народи на западното полукълбо и на „дивите” или цивилизовани народи 

в Африка, Азия, Австралия и Америка, за този британски неприятел на целия свят, за 

„могъщия разбойник”, както възпява Англия нейният поет Киплинг, едва ли някои от 

засегнатите   народи   подозира   срещу   какъв   смъртен   враг   на   свободата   и   на 

благополучието е изправен.

Ето къде е тайната, която изглежда неизяснима и чието тълкувание се съдържа в 

една единствена формула. Англия е съумявала винаги да сменя своите противници и 

съюзници,   както  и  арените   на  своите  нападения  и   да  представя  войните  си   според 

мъдро пресметнатите възможности на момента, като борба за религия или за култура, 

за свобода или прогрес, за малките народи или срещу големите „световни потисници”, 

винаги, обаче, като борба за свободата или за идеалите на света. В края на краищата, 

обаче, даже самият подчинен народ е бивал надвиван от пропагандната сила на тия 

лозунги.   Предишните   неприятели   биваха   обръщани   чрез   нови   съюзи   в   приятели   и 

впрегнати пред британската колесница, забравяха, че Англия е техният стар враг, който 

е успял да ги примами, за да тръгнат заедно с него против тия, наедно, с които те в 

същност би трябвало да се помъчат да оковат общия потисник.

Първата 100-годишна война с Франция.

ай-трагичен пример за това отслабване на най-примитивните жизнени инстинкти 

у   един   народ,   което   довежда   до   смъртно   излагане   в   опасност   на   собствената 

жизнена основа и на цялото собствено бъдеще, представя Франция. От времето на крал 

Хенри I английски (1100-1135), който отново откъсна Нормандия от Франция, чак до 

края на 100-годишната война на прага на новото време, цялата френска история е само 

непрекъснат отчаян опит да противостои на кървавите нападения и на безогледните 

стремежи за власт на Англия и да достигне до своя собствена национално обединена 

жизнена и държавна форма. Цялото управление на английския кралски род Анжу или 

Плантагенет   от   времето   на   Хенри   II   (1154-1189)   насам   е   изпълнено   с   необуздания 

стремеж   на   Англия   да   запази   спечелената   чрез   женитби   по   сметка   по-голямата 

половина на Франция и да я разшири до пълно господство над френската земя. Цялата 

Н

3


страна   между   Канала   и   Пиринеите,   между   Атлантическия   океан   и  Puy  de  DôMe, 

принадлежащи тогава на английския владетел и неговото ясно изразено намерение бе 

притежанието на цяла Франция. Обаче, при крал Джон Безземни (1199-1216) Англия 

загуби   областите   северно   от   Лоара:   Нормандия,   Бретан,   Анжу,   Мен   и   Турен. 

Поражението   на   Джон   в   кървавото   рицарско   сражение   при   Бувин   през   1214   год. 

постави   за   известно   време   границата   на   необуздания   стремеж   на   британския 

империализъм.

Втората 100-годишна борба срещу Франция.

а 1337 година започна новата трагедия на така наречената 100-годишна война на 

Англия против Франция (до 1453 год.). Едва ли може да се говори за една „нова” 

война, тъй като завоевателните британски походи въобще не са преставали, така че не 

може да се забележи никаква пауза. Този период на военни походи, които в течение на 

четири поколения опустошаваха и обезлюдяваха Франция, са получили названието на 

една „стогодишна” война само заради това, защото са имали една ясна причина и точно 

определена цел. Франция се бореше за своята независимост и за повторно притежание 

на   откъснатите   области,   докато   целият   английски   народ   бе   изпълнен   с   бруталната 

решителност  да не се отказва  от тия владения. Явната  военна  цел на Англия беше 

довършването   на   нейното   империалистично   дело   на   континента   и   следователно, 

унищожаване стремежите на френския народ да основе отново държава и народ вътре в 

определени от единство на кръвта и езика граници. Даже Кембриджският професор г. 

M.  Trevelyan  установява, че грабителските походи на четири поколения не могат да 

бъдат   оправдани   с   претенции   за   наследство   на   по-раншни   крале   и   характеризира 

подбудителната  сила на  тия  завоевания  в подобна  връзка,  както  следва: „Войските, 

които година след година отиваха в Франция, за да опустошават и ограбват страната, 

бяха   доста   малки:   тяхната   работоспособност,   обаче,   бе   резултат   на   национална 

организация и национален дух... Англия стана за дълго време грабителят и тиранинът 

на своите съседи на континента не защото бе по-безсъвестна, но защото беше по-мощна 

от тях”.

Н

Тези предприемани от английските рицари и наемници грабителски походи бяха 



много   по-популярни   всред   английския   народ   от   същевременно   предприеманите 

потиснически   походи   в   келтска   Ирландия   и   Уелс   или   в   Шотландия,   бедни,   рядко 

населени   области.   Храбрият   британски   войн   донасяше   от   богата   Франция   поне 

фландърски   сукна   и   килими,   златни   съдове   от   манастири   и   дворци   или   няколко 

пленени   рицари,   за   които   можеше   да   се   получи   голям   откуп.   Френският   хронист 

Фроасар характеризира с горчив сарказъм истинската подбудителна сила на жаждата у 

английския   народ   към   завоевания   в   Франция,   която   милиони   от   неговия   народ   са 

изпитали на собствената си кожа: „Англичаните не ще обичат и почитат никога един 

крал, който не е победоносен и който не обича оръжието и войната срещу техните 

съседи, особено срещу такива, които са по-големи и по-богати от тях. В тяхната страна 

има във време на война  много повече  богатства  и всякакъв вид стока,  отколкото  в 

мирно време. Битка и сеч са за тях радост и наслада. С прекалена завист гледат те 

богатството на ближния си. Англичаните са най-опасният, най-безогледният народ в 

света”.


По собственото признание на Trevelyan се вижда, че английските армии от 14 век 

са убивали и подпалвали, както днешните азиатски орди: той разказва това напълно с 

тон на национална  гордост.  Тази  омраза и завист във всички  слоеве на английския 

4


народ от краля дори до грабителя-наемник и авантюрист към френския народ е имала 

съвсем друго последствие от това, което е желаела Англия. След ужасните поражения 

при  Crecy,  Manpertius  и  Azincourt  и   след   ограбването   на   Париж,   националната 

съпротивителна сила на френския народ се пробуди и само за една единствена година 

на триумф и на мъченичество (спасителката на Франция бе предадена на англичаните 

от бургундците и изгорена от френската църква като магьосница на 30 май 1431 година 

в Руан), Орлеанската дева поведе заедно с пълководеца Дюноа полусъсипания френски 

народ към победа над Англия. През 1453 година британският грабител изгуби всички 

владения   освен   Кале   и   френският   народ   си   създаде   в   неудържим   устрем   своята 

национална държава, която достигна при Ришельо и Мазарини върха на могъществото 

си в Европа.

Крайната борба срещу Франция.

огато   Англия   мрази   някой   по-силен   противник,   тя   е   упорита   във   волята   си   за 

унищожението му. И така през следващите векове тя не престана със сменяващи се 

съюзници и с променливо прикрити основания за война да напада опасния съперник на 

отсрещната страна на Канала, докато не заграби на издигащата се световна сила в 18 

век нейните огромни колониални владения в Азия и Америка, не унищожи нейната 

флота и в края на 19 век не разби завинаги при Фашода, с разбойническата си ръка, 

стените   на   останалата   африканско-предноазиатска   империя.   Едва   сега   Франция   бе 

зряла да стане съюзник и таен васал. Голямата война 1914-1918 година и като нейно 

последствие новата война срещу Германия през 1939/40 год. показва на обективните 

наблюдатели в целия свят, до каква степен на самоунищожение е надвит френският 

народ от своя смъртен враг в продължение на 500 години.

К

Срещу Ирландия.

окато Англия ограбваше и опустошаваше оттатък Канала френските области, тя пое 

същевременно от другата страна на Ирландско море върху себе си кървавата вина 

за   едно   престъпление,   което   продължава   цели   осем   столетия   дори   до   наши   дни: 

задушването и почти пълно унищожение на ирландския народ, едно от най-ужасните 

престъпления, за които историята на човечеството съобщава.

Д

В 5 и 6 век, когато на английска земя бушуваха борбите на езическите келти и 



англосаксонци, в Ирландия проблесна в образа на апостолите Патрик и Колумбан, в 

изобилието на основаните от тях манастири и училища светлината на новото учение и 

култура. От Улстер в Ирландия, Колумбан занесе евангелското учение в Шотландия и 

оттам   в  Англия.   След   6  века   обаче,   в  началото   на   техната   първа   империалистична 

епоха, съзнаващите мощта си британци гледаха на келтските ирландци като на стоящи 

извън   християнството   диваци   и   сметнаха   за   своя   свещена   задача   да   предадат   този 

варварски   народ   в   ръцете   на   папския   Рим   и   същевременно   да   го   подчинят. 

Противопоставящите се ирландци бяха провъзгласени с появилото се вече и изработено 

до   съвършенство   английско   лицемерие   за   „бунтовници”   срещу   тази   високомерна 

претенция   за   господство   и   за   „цивилизация”,   и   по   този   начин   на   британския 

империализъм   бе   даден   валидният   дори   до   днес   предлог   за   борбата   им   срещу 

ирландците.

По време на царуването на Хенри II (1169-1171 год.) започна първата британска 

завоевателна   война   срещу   нещастната   Ирландия,   изнесена   от   Ричард   дьо   Клер, 



5

Пемброкски пер, наречен  Strongbow  (упоритият), и от неговите рицари-авантюристи. 

Ирландските племена, които се биеха като пешеходци със секири и копия, бяха почти 

беззащитни   пред   тежко   въоръжените   британци   и   най-добри   стрелци   на   Европа   и 

избягаха   в   горите   и   мочурищата   във   вътрешността   на   страната.   Тези   авантюристи 

откъснаха от живото тяло на страната своите бъдещи баронства, начало на големите 

земевладения   в   Ирландия,   ограбваха   беззащитния   народ   и   водеха   този   грабителски 

поход без всякакъв смисъл и справедливост цели 100 години, прониквайки бавно на 

запад и то без  Strongbow  и неговите наследници да се погрижат да сложат начало на 

някакво управление.

Истинската трагедия на Ирландия започна, обаче, едва при царуването на кралица 

Елизабет (1558-1603); на същата тая кралица, която заповяда на своите пиратски флоти 

да изнудят бреговете на Западна Индия и да ограбят испанската сребърна и търговска 

флота. „Ирландия има хубав дървен материал и удобни пристанища, и ако испанците я 

завладеят, тогава те биха станали в късо време господари на моретата, върху които е 

основана   нашата   мощ”,   се   казва   с   хладнокръвна   пресметливост   в   подготвителното 

обяснение   на   английското   правителство.   В   този   смисъл   започна   подновеното 

нахлуване, и тъй като то представяше вследствие нищожния брой войски много големи 

опасности,   то   британските   водачи   унищожиха   на   бърза   ръка   населението   на   цели 

местности чрез глад и меч и превърнаха цялата област, която не бяха в състояние да 

задържат и окупират, в пустиня. През царуването на Елизабет 1 500 000 ирландци са 

станали жертва на „благочестивите” британци.

Елизабет І Тюдор

(1558 - 1603)

„Казват, че орлите на Елизабет летели към испанска Америка, докато ястребите се 

спуснали върху Ирландия, обаче в много случаи това била една и съща птица”, казва 

цитираният вече няколко пъти „почитаем” G. M. Trevelyan с чисто британски „хумор”: 

„Между   завоевателите   и   грабителите   на   Ирландия   бяха   Хенри,   Джилбърт,   Уолтър 

Роли, Гренвил и Спенсър... Те виждаха в Америка  и Ирландия две нови области с 



6

еднакво значение и привлекателна сила, където човек можеше да спечели за себе си 

богатства   и   същевременно   да   служи   на   кралицата   си   и   да   издигне   хоругвата   на 

истинската религия срещу папа и испанци.”

Резултатът   от   това   изнасилване   на   невинния   ирландски   народ   бе   неутолима 

омраза   към   англичаните   и   също   така   неугасима   жар   в   сърцата   на   ирландците   за 

католическата   религия,   която   искаха   да   им   отнемат.   Освен   това   последствието   бе 

същото както и в потъпкана Франция, именно това, че потъпканите ирландски племена 

се сплотиха в един народ.

В убийството на протестантски англичани в Улстер на ирландския източен бряг 

огорчението   на   ирландците,   след   дълго   потискане,   намери   отдушник.   Ужасното 

последствие на това справедливо отмъщение бе следният, предвиден като наказателна 

експедиция завоевателен поход на Кромуел срещу Ирландия през 1649 - 1652 година. 

Този ужасен поход, който и до днес е жив в паметта на ирландския народ, започна с 

кръвопролитията в Треда и Вексфорд по крайбрежието, в които всички ирландци бяха 

избити;   целта   бе   ужасът   да   предшествува   британската   войска.   Една   трета   част   от 

населението беше отнесено през 11

-те

 години от 1641 до 1652 от меч, глад и епидемия, 



според пресмятанията на англичанина Пети около 660 000 души. 20 000 момчета и 

момичета, деца на убити ирландци, бяха продадени с решение на парламента в Западна 

Индия,   която   имаше   голяма   нужда   от   нови   роби.   Пет   милиона   моргени   земя   бе 

грабната   на   ирландците   и   разпиляна   между   британските   войници   и   търговци: 

останалите живи ирландци бяха изтикани в неплодородните области на вътрешността. 

Цялата страна се бе обърнала в пустиня и безброй хиляди жени и деца, които скитаха 

през зимите без подслон, станаха жертва на студа и на вълците, които владееха тия 

пустоши.


Само 

1

/



11

 част от обработваемата площ остана на нещастния народ, комуто злата 

орисница   бе   определила   да   живее   съвсем   близо   до   английските   брегове,   далеч   от 

континента, и да трябва да умира при живо тяло цели векове наред. Последната глава 

на ирландската трагедия се разиграва пред нашите очи в ХХ столетие.

Подчиняването на Уелс и на Шотландия.

орбата   на   Англия   срещу   заобикалящите   я   келти   не   унищожи   само   Ирландия: 

разрази се и във вековни кървави борби срещу келтското пранаселение в Уелс и в 

Шотландия, т. е. срещу средния Запад и срещу цялата северна половина на същинския 

британски остров. Както Ирландия така и тези, намиращи се под местно владичество, 

кралства представяха за нахлуващите с огън и меч британци колонии, които трябваше 

да бъдат подчинени и които можеха да бъдат напълно присъединени и оползотворени 

едва когато станеха английски. И така всички английски владетели от Плантагенетите 

през Тюдори, Кромуел и до Ораниевци са съучастници в това кърваво потисническо 

дело, което през 18 век даже и в самата Шотландия не бе още завършено, т. е. не се бе 

стигнало още до „омиротворение”. По този начин британското владичество над „трите 

съединени кралства”, което извоюва най-напред Кромуел с безмилостните си походи 

срещу   Ирландия   и   Шотландия,   почива   върху   насилническото   господство   на   едно 

малцинство.   Тези   присъединени   насилствено   от   „Великобритания”   хора   и   средства 

дадоха възможност на това великобританско малцинство да издигне със същите методи 

принудителното   си   господство   над   целия   свет.   Английската   историческа   наука   е 

съумяла,   в   служба   на   своето   империалистично   държавно   ръководство   в  течение   на 

Б

7



вековете, да прикрие изкусно този завоевателен процес в собствената си страна и после 

в   останалия   свят   и   да   го   направи   невидим   за   поглед   на   външни   лица.   Обаче   при 

гърмежите на тази нова война се отварят очите на света, който започна да се пробужда 

още през Голямата Световна война 1914/1918 година.



II. Епоха на европейски и презокеански войни.

нглия направи първия голям скок на грабливо животно, в ширините на земното 

кълбо и на моретата, при кралица Елизабет (1558-1603), чието царуване получи 

от потомството името на „златен век” вследствие на стичащите се в страната 

огромни   богатства.   Първата   морска   и   търговска   сила   тогава   беше   Испания,   която 

наскоро трябваше да тръгне към залез под ударите на британския лъв. Испанските и 

португалски търговски кораби кръстосваха всички морета на света: А също и големите 

откривателни пътувания до Западна Индия (Средна Америка), Африка, Източна Индия 

и до островните царства на Тихия океан, бяха рискувани и прокарани от тях, а не от 

англичаните.   Само   Нидерландия   със   своята   цветуща   азиатска   търговия   и 

действуващата миролюбиво на своя глава и без всека подкрепа от немската империя 

Северно-германска Ханза можеха да се сравнят с тях по търговско-световно значение.

А

Първото голямо нападение срещу Испания.

зпълнено със завист гледаше малкото бедно кралство на британския остров към 

богатата   световна   сила   Испания.   Елизабет   продължи   на   едно   с   опитния   си 

съветник Томас Грешан с усилена дейност започнатия от Хенри III строеж на военна 

флота с първите топове на борда същевременно бяха основани търговски дружества и 

снабдени с кралско свободно писмо, което - хитър шахов ход на правителството - ги 

поставяше под закрилата на владетеля, без този да трябваше да прикрива бъдещите им 

правни   нарушения   или   насилнически   дела.   През   1554   год   основано   московското 

дружество, през 1579 год - балтийското, през 1581 год. - левантинското (за областта от 

средиземноморския бряг чак до Персийския залив), през 1585 год. - мароканското и 

през 1588 год. гвинейското дружество (главна област на търговията с роби). Най-важно 

от тези дружества стана Източно-индийското дружество, свободното писмо на което 

Елизабет   издаде   на   31   декември   1600   год.   С   това   бяха   очертани   ясно   линиите   на 

бъдещата британска завоевателна политика. Защото всеки британски търговец знаеше 

това,   което   знаеше   и   неговото   правителство,   а   именно:   че   тези   пълни   с   топове   и 

въоръжени хора търговски кораби са само пионерите на едно военно разширение и че 

това военно разширение бе насочено право към сърцето на световната сила - Испания.

И

Историкът  на британския  империализъм,  Зили, който  излага  в съчинението  си 



„The  Expansion  of  England” („Разширението на Англия”), това военно разширение на 

Англия по земното кълбо, разкрива много ясно връзката между търговия и война в 

душата на своя народ. Там той казва следното за началото на това разширение: „В 

същност  Англия ставаше  по онова време толкова  по-войнствена,  колкото повече  се 

отдаваше на търговия” и обяснява тая британска система на колониална политика, че тя 

разлага   новия   свят   на   територии,   които   биваха   третирани   като   чифлици,   чието 

притежание и използуване се падаше по право на надлежната колонизираща нация. 

Надеждата да се спечелят такива прекрасни имения и да се добият облагите, които 

може   да   се   извлекат   от   тях,   представяше   най-силната   подбуда   за   търговията.   И 

наистина,   това   беше   подбуда,   която   бе   ефикасна   векове   наред...   Може   иначе   да 



8

съществува   или   не   една   естествена   противоположност   между   духа   на   търговската 

сделка и духа на войната - все пак търговия, която се води по този метод, е почти 

идентична с война и трябва да има като почти необходима последица - войната... Нека 

разгледаме  специфичния  характер  на оная дълга, протекла  на скокове  война  между 

Англия и Испания, в която експедицията на Великата Армада бе най-необикновеното 

събитие.  Обясних вече, че английските капитали приличаха  много на разбойници  и 

навярно   за   Англия   на   онова   време   войната   е   била   един   вид   индустрия,   път   към 

богатството, най-цветущата търговия, най-доброто влагане на капитали. Тази испанска 

война е действително люлката на английската търговия. Първото поколение англичани, 

което търсеше, в какво да вложи капиталите си, ги вложи в тая война”.

Мощен   капитал   и   империализъм   -   това   единство   е   всъщност   основата   на 

британската завоевателна политика през следващите четири века дори до наши дни. 

Първият   резултат   на   тая   ужасна,   разтърсваща   основите   на   европейския   и 

извъневропейския   свят   връзка   е   оная   грабителска   и   разрушителна   война   срещу 

Испания,   която   избухна   във   времето   на   Елизабет.   Официалната,   подреждаща   по 

документи и документално установени дати история ще поставя тази война в късия 

промеждутък от време между 1588 и 1604 г., следователно, ще започне с годината на 

официалното обявяване на война и загиването на Испанската Армада през 1588 година.

В действителност, обаче, тази война бе започнала 30 години по-рано с първите 

грабителски   пътувания   на   въоръжените   от   Елизабет   и   изпратени   срещу   Испания 

пиратски   кораби.   Само   че   Англия   следваше   при   това   прилаганата   в   цялата   й 

завоевателна   политика   до   днес   тактика,   да   действува   без   официално   обявяване   на 

война, когато намери за добре, с нападения, кланета, светкавично извършвани анексии, 

без да се излага на недоволството и критиката на неосведомения и незаинтересуван 

останал свят. 

Освен това, Елизабет се чувствуваше, при качването си на престола, много слаба 

срещу притежаващата силна флота Испания. Докато на английския лъв израснат нокти, 

Франция   и   Холандия,   тайно   мразените   господари   на   отсрещния   континент,   й   се 

струваха   достатъчно   добри,   за   да   й   послужат   като   съюзници   за   прикритие   пред 

Испания. В същото време, обаче, около 1500 год. чак до следния век, бързите пиратски 

кораби на нейните „Sea-dogs” (морски кучета или разбойници) откъснаха от испанския 

великан   цели   парчета   от   тялото   му.   Джон   Хокинс,   Френсис   Дрейк,   Уолтър   Райли, 

Ричард Гренвил, Кевендиш и Морган бяха най-смелите британски морски разбойници, 

които   Елизабет   разпращаше   заедно   с   нейните  Merchant  adventurers,   нейните 

предприемчиви и жадни за печалби търговци, снабдени с пари, войници и оръжие. Те 

връхлетяваха като акули върху испанските сребърни флотилии, изнудваха островите на 

Западна Индия и крайбрежните места на Средна Америка и плячкосваха такива големи 

количества злато, сребро, скъпоценни камъни и ценни сурови материали, че бедната до 

сега Англия преливаше от богатство и благочестивата кралица правеше своите морски 

разбойници един след друг рицари, докато те при първия неуспех, както Дрейк, падаха 

в немилост или като Рали биваха екзекутирани след нейната смърт.

Джон   Хокинс   внася   милиони   злато,   преди   всичко   взетите   от   Западна   Африка 

роби.   Дрейк   слага   в   краката   на   своята   кралица   приказни   богатства   от   ограбените 

испански  сребърни  и златни  галери.  Като  адмирал  той още  веднъж лети  през  1585 

година с военните кораби на Елизабет към един кървав грабителски поход на запад в 

Карибското   море,   а   през   1587   година   с   23   военни   кораба   към   самите   брегове   на 

Испания. Там той граби и потопява на самата Испания и на немската Ханза голяма част 

9


от   техните   търговски   кораби   и   разрушава   по   този   начин   тяхната   стопанска   мощ. 

Отдавна вече, още през 1585 година, пратеникът на Фелипе II е поискал обесването на 

Дрейк заради най-долно морско разбойничество. Тези нови походи и подготвянето за 

открита война срещу Испания, за прекъсване на всички търговски пътища, за ограбване 

на цялата испанска флота и за нейните колонии, бяха отговорът на кралицата на това 

справедливо искано от Испания изкупление за многократно и най-низко нарушение на 

международното право.

Кървавата кулминационна точка на тази 30-годишна британска грабителска война 

срещу   Испания   бе   Световно   историческият   поход   на   Испанската   Армада   срещу 

Англия, със 132 големи и множество малки кораби под командата на Медина Сидония 

през пролетта  на 1588 година. Една силна испанско-нидерландска войска от 30 000 

войника, под предводителството на Александър Пармски, трябваше да стои готова във 

Фландрия, за да бъде пренесена след победата на флотата в Англия. Това гигантско 

предприятие  обаче - само Наполеон рискува  още веднъж подобно нещо  - което  би 

сломило още в люлката железния врат на британския империализъм, се разби в доброто 

въоръжение   и   военната   хитрост   на   англичаните,   а   също   и   в   неблагодарността   на 

стихиите в чужди, пълни с подводни скали, води.

Подвижните 197 британски кораба с най-

добрите   моряци   и   морски   разбойници   на 

страната   бяха   по-опитни   в   пиратската   борба 

(дивите   морски   кучета   Хокинс,   Дрейк, 

Фробишер,   Райли   и   др.   участвуваха   също   в 

борбата под командата на адмирал Хоужърдс), а 

освен това британците познаваха всички скали, 

ветрове и течения. На 19 юли 1588 година при 

нос   Лизарт   започна   борбата   и   пред   Кале   се 

достигна   до   продължаващата   с   цели   дни 

кулминационна   точка   на   отчаяната   борба   на 

тежко движещите се кораби на Армадата срещу 

жадните   за   убийство   британски   акули.   Шест 

английски кораба, освен това бушуващите бури, 

причиниха   голяма   суматоха.   Сутринта   на   30 

юли се биеха още само 40 испански кораба при 

Гравелинген, но и те бяха разпръснати от нови 

бури.   Те   бяха   закарани   до   ирландските   и 

шотландските брегове, а някои захвърлени даже 

дори до норвежкото крайбрежие.

Само   една   малка   част   от   тях   достигна   испанските   брегове.   Британците   бяха 

останали победители в първата голяма борба за световните морета. Народите на земята 

трябваше скоро да разберат с ужас, какъв разбойник беше заграбил властта и тъпчеше 

правото на народите.

Като символ на тази цяла епоха стои статуята, която англичаните са издигнали на 

най-големия от своите национални герои, Френсис Дрейк в Плимут, от където той бил 

наблюдавал пристигането на Армадата. За този човек, който, както и неговите бойни 

другари,   презираше   най-елементарните   човешки   права   и   всякакво   международно 

право,   който   въплъщаваше   в   делата   и   записките   си   жестокостта   и   цинизма,   който 



10


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4


©emirsaba.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет