Войните на англия

опустошаваше всички морета на тая земя, така че испанците го наричаха „архипират на 

вселената”,   големият   английски   историк   Гардинър   пише   искрено   и   изпълнен   с 

национална гордост следното: „Англия дължи свободата и независимостта си в голяма 

степен на Сър Френсис Дрейк”.

Повалянето на Холандия.

т времето на Елизабет Англия, която бе разбрала своята „мисия” и бе направила 

цялата   обитавана   земя   цел   на   своя   империализъм,   започна   да   се   издига   с 

главоломна бързина. Половин век след Елизабет властта бе заета от Кромуел, комуто 

Англия, покрай окончателното сломяване на Испания и Холандия, покрай трайното 

овладяване на Ирландия и Шотландия, покрай основаването на световната й флота и - 

чрез   навигационния   акт   -   на   световната   търговия,   тя   дължи   и  най-опасното   и   най-

неразрушимо духовно обоснование на идеята й за световно господство като на „избран 

Божий народ”.

О

Въпреки обширните планове на Елизабет и на нейните приближени, Кромуел е 

първият  голям империалист  на английския  трон и в него са въплътени  в най-чиста 

форма   всички   качества   на   народа   му,   които   доведоха   последния   до   насилническо 

владичество над целия свят.

Той вижда как Испания, с която ще бъде водена още една люта борба, се намира в 

неудържим   упадък.   В   това   време,   обаче,   генералните   щати   на   Нидерландия   са   се 

издигнали на нейно място до първа флотска и търговска световна мощ. При немската 

политика на Хабсбургите от Карл V насам тия щати се бяха отстранили постепенно от 

съюза на Немската империя, тяхната метрополия. Холандия се бе откъснала от Испания 

на Хабсбургите, докато южната половина, именно Фландрия и Брабант бяха останали 

под испанско владичество. Англия на кралица Елизабет беше направила всичко, за да 

спомогне това отцепване с цел да отслаби омразната й световна мощ на Испания. Сега 

обаче,   когато   малката   и   смела   Нидерландия   извличаше   несметни   богатства   от 

световната   си   търговия   и   колониите   си,   то   протестантският   едноверец   стана   за 

завистливия Албион смъртният враг, който пръв трябваше да бъде повален.

Холандия   притежаваше   през   17   век   една   огромна   колониална   империя.   Тя 

притежаваше в Северна Америка - Нова Нидерландия, с главен град Нови Амстердам 

(анексиран от англичаните през 1661 година под името Ню Йорк), в Южна Америка - 

Бразилия (от 1636 до 1661 год. под британска власт) и Guayana, в Африка - Света Елена 

и Капланд, части от Предна Индия, (Бенгалия), Цейлон, Малака, Зундските острови, 

Нова   Холандия   (Австралия),   Вандименсланд   (Тасмания)   и   Нова   Зеландия.   Наскоро 

обаче всички тия владения попадат под британска власт. Първата морска война между 

Англия и Холандия (1652-1654) при Кромуел разклаща вече основите на последната.

Пряк   повод   за   тая   война   беше   насоченият   против   Холандия   навигационен 

(корабоплавателен) акт на Кромуел от 1651 година и съдържащото се в него изискване, 

корабите на всички други народи да поздравяват британското знаме чрез сваляне на 

своите знамена. Войната между двете страни започна, когато холандският адмирал ван 

Тромп при геройската си смърт, победител в 33 морски сражения, при една среща в 

канала през май 1652 година, не уважи искането на британския адмирал Блек да свали 

знамето  си пред неговия  кораб. Тая война бе за Холандия и без това един жизнен 

въпрос,   защото   Англия   според   навигационния   акт   притежаваше   правото   на 

11

претърсване и конфискуване на всички чужди кораби и освен това, ако товарът им се 

стори   достатъчно   ценен,   правото   на   взимане,   за   себе   си   като   признат   владетел   на 

световните морета.

Оливър Кромуел

(1599 - 1608)

Както спрямо Испания на 16 столетие, така и срещу Холандия на 17 век, Англия 

още в мирно време бе започнала една безогледна война за плячка, която бе нанесла на 

Холандия големи щети. След победата на революцията и след посичането на Карл І, 

Кромуел бе станал лорд- протектор и се бе заловил веднага за създаването на силна 

военна   флота,   под   командата   на   адмирал   Блек,   която   далече   превъзхождаше 

холандската.  Холандия,   вярвайки  във  възможността  на   едно   миролюбиво  търговско 

общуване   между   народите,   бе   намалила   със   съдбоносно   късогледство   военната   си 

флота на 

1

/

3

. На 19 май 1652 година Блек победи Ван Тромп пред Доувър, обаче на 29 

ноември 1652 година холандецът си отмъсти за поражението с победа при  Goodwin 

Sands  на   източното   крайбрежие   на   Кент   и   подгони   Блек   нагоре   по   Темза.   През 

февруари   1653   г.   Блек,   най-великият   адмирал   преди   Нелсън,   победи   отново   при 

Портланд Ван Тромп и Ruyter, двамата холандски национални герои; самият Блек беше 

тежко ранен. На 29 юли 1653 година се състоя решаващото морско сражение близо до 

холандския бряг, в което загина Ван Тромп и в което холандската морска мощ беше 

напълно унищожена.

Англия   беше   победител   и   тя   използува   безогледно   победата   си.   Холандската 

търговия   в   Северно   и   Балтийско   морета   бе   почти   унищожена.   1700   холандски 

търговски кораба станаха жертва на британските грабителски кораби. 1000 търговски 

12

къщи в някога тъй цветущия Амстердам стоеха празни, и Англия присвои главната част 

от   наследството.   На   15   април   1654   година   Холандия   трябваше   да   припознае   в 

Уестминстърския мир навигационния акт и да свърже с британския победител съюз за 

закрила и съпротива. Английският национал економик Чайлд знае много добре, защо 

през 1669 година възхвалява тоя акт като „Magna charta” на английското морско дело. 

Едва   навигационният   акт   и   неговото   насилствено   припознаване   от   страна   на 

холандската морска сила възвести на целия свят присвоената претенция на Англия за 

световно господство над моретата. По-нататъшното изнудване на съдържащите се в 

него   претенции   имаше   за   следствие   разразяването   на   една   непрекъсната   верига   от 

войни на Англия последователно с всички европейски страни дори до 20 век.

Сразяването на испанската световна мощ.

еднага   след   първата   победа   над   Холандия   Кромуел   предприе   едно   неочаквано 

нападение над Испанска Западна Индия, където още Дрейк и помощниците му 

бяха върлували в течение на цял век.

В

При   едно   нападение   на   Сан   Доминго   през   април   1655   година   Кромуеловият 

флотски генерал Пен беше жестоко отблъснат. Наскоро обаче, той откъсна от Испания 

богатия   остров   Ямайка,   най-важният   пункт   в   Карибското   море.   Според   Зили   този 

грабеж бе „най-голямото насилие” в новата английска история. Английският историк, 

обаче, забравя, че завземането на Ямайка бе вече предшествано от съзнателен стремеж 

за разширение от анексирането на цялото източно крайбрежие на Северна Америка и на 

половината Западна Индия при Елизабет, Карл I и Кромуел, значи при Тюдоровците, 

Стюартовците   и  по  време  на   революционна   Англия.  Насилието  на   Кромуел  доведе 

отново до война с Испания. Англия, обаче, бе сключила с мъдра пресметливост преди 

това съюз със стария си смъртен враг, Франция, при който съюз свързващият двете 

страни   момент   бе   завземането   на   Испанска   Нидерландия.   Испанците   изгубиха   през 

1658 година битката при Дюнкерк срещу френския маршал Конде, който трябваше да 

предаде на Кромуел желаната крепост на континенталния бряг на канала. 

Още преди това твърдата разбойническа ръка на Англия се бе протегнала, след 

успешното плячкосване на Ямайка, също и към Средиземно море, за да заеме, ако е 

възможно, Гибралтар, и чрез него да държи в ръката си ключа на търговията с Ориента 

и   на   цялото   Средиземно   море.   Характерно   за   протичащата   в   същия   дух 

империалистична   и   безскрупулна   мисъл   на   британското   държавно   ръководство   е 

писмото   на   Кромуел   от   28   април   1656   година   от  Whitchall  до   генералите   Блек   и 

Монтегю, които командуваха средиземноморската флота с цел да блокират Испания и 

да прекъснат връзката й със Западна Индия. В последната част на писмото се казва: „Не 

би ли могло да бъде обсъдено, дали испанската флота, която се намира в Кадикс, не би 

могла да бъде изгорена или унищожена по друг начин? Дали Понтар и укрепленията са 

така силни, че не би могло да се рискува подобно нападение? Дали самият Кадикс е 

неатакуем и дали ивицата земя суша, на която той се намира, не би могла де бъде така  

откъсната от континента, че да не може да се изпращат на града повече подкрепления 

през моста: ивицата суша е на някои места толкова тясна? Дали не би било възможно да 

се нападне друг някой пункт, преди всичко градът и укреплението Гибралтар? Ако те 

биха   били   в   наши   ръце,   то   това   би   било   не   само   голямо  преимущество   за   нашата 

търговия, но и голяма загуба за Испания”. Всяка точка в това писмо е добре обмислена 

от  човека,  който  седи в  Whitchall  и който  е завладял  вече Исландия  и  Шотландия, 

Ямайка   и   Дюнкерк   и   който   протяга   вече   ръка   към   Бремен,   Верден   и   Висмар   по 

13

немското   северно-морско   и   балтийско   крайбрежие.   Генералите   на   Кромуел,   обаче, 

намират, както Кадикс така и Гибралтар още непревземаеми. Едва след половин век 

през 1704 година през време на войната за испанското наследство, на Англия се удава 

най-сетне съзнателно преследваното завземане на Гибралтар, а през 1713 година при 

Утрехтския мир последва и „юридическото” му отстъпване.

Унищожаване на световната търговска сила - Холандия.

рез   1664   година   Англия   бе   ограбила   на   отслабената   Холандия   в   Новия   Свят 

цветущата колония Нови Амстердам и бе направила от нея Ню-Йорк. През 1665 

година,   обаче,   Холандия,   за   да   спаси   своето   застрашено   положение,   се   съюзи   с 

национално осъзналата се Франция на Лудвиг XIV срещу британския грабител, който 

получи   в   тая   война   неочаквано   тежки   рани.   На   23   юни   1666   година   холандският 

адмирал de Ruyter победи английската флота, командувана от адмирал Монк и от принц 

Рупърт. Чумата отнесе през тази фатална за Англия година 100 000 души в Лондон, а на 

2 септември пожар унищожи голяма част от града. През 1669 година се случи нещо 

нечувано:  холандската  флота под командата  на  de  Ruyter  и  Jan  de  Witt  проникна  в 

Темза, блокира гордия Лондон, подпали голяма част от английската флота и отведе със 

себе си няколко кораба, между които и най-големия „Royal  Charles”. За първи път от 

нахлуването на норманите преди седем века - същевременно и за последен път - един 

външен неприятел се намираше в сърцето на Англия. Мирът в Бреда през май 1669 

година беше ден на позор за Англия. Обаче, както Холандия, така и Франция трябваше 

последователно да заплатят скъпо тая си победа.

П

Англия   използува   изкусно   честолюбието   на   Лудвиг   XIV,   който   искаше   да   си 

присвои   Испанска   Нидерландия   и   да   унищожи   холандската   презморска   търговия   в 

полза   на   увеличаващата   се   френска   такава   и   сключи   с   него   на   1670   година   таен 

договор.   Още   преди   „кралят-слънце”   да   обяви   война   на   Нидерландия,   англичаните 

връхлетяха коварно на 1672 година през англо-френско-холандската война (1672-1674) 

върху другаря си по религия, който същевременно страдаше ужасно от нахлуването на 

френските войски.

Ашли Купър, някогашният довереник на Кромуел и по-сетне граф Шрюсбъри, 

ръководител на политиката при Карл II, беше изказал веднъж веруюто на пуританско-

благочестива Англия от 17 век със следните думи „Delenda est Carthago” („Необходимо 

е Картаген да бъде унищожен”) или както Зили го изразява с други думи: „Холандия е 

най-мощният съперник в търговията, по моретата и в Новия свят: ние ще я унищожим, 

макар и да е протестантска, с помощта на една католическа сила”.

Целта бе поставена, и в Уестминстърския мир на 19 февруари 1674 година Англия 

постигна   намеренията   си.   Изнемогналата   Холандия   заплати   високо   военно 

обезщетение, отстъпи окончателно Ню-Йорк на Англия и отстъпи завинаги на Англия 

мястото на първа морска сила. Търговията й със северните страни, с Източна и Западна 

Индия,   нейният   риболов   бяха   загубени,   и   почти   всичките   й   колониални   владения 

станаха в късо време плячка на Англия.

Холандия   бе   съсипана,   обаче   в   това   време   Франция   се   беше   издигнала   под 

държавното изкуство на Ришельо и Мазарини до първа световна сила. Тя бе следната 

страна, която, според британския принцип, да не търпи никаква силна държава до себе 

си, никакъв „Картаген на континента”, трябваше да стане жертва на унищожителната 

14

воля на Англия. Сега можеше и ослабена Холандия, която бе признала силата оттатък 

канала   за   свой   господар,   да   помага   на   Англия   при   тази   решаваща   борба   срещу 

Франция.

Третата 100-годишна война срещу Франция.

ъществуването и мощта на френския абсолютизъм при Лудвиг XIV беше станала 

за   британското   островно   кралство   към   края   на   17   век   цял   кошмар.   Френското 

стопанство и търговия бяха направили нечуван напредък при меркантилната система на 

Колбер

1

,   който   намираше   отдушник   в   растящо   разширение   на   континента   и 

презморските   страни   и   застрашаваше   свещените   сфери   на   интереси   на   избрания 

световен господар.

С

Луи XIV наричан още Кралят Слънце

(1638 - 1715)

И  така   през   1688   година   избухна   една   трета,   по-дълга   от   100-годишна,   война 

(1688-1815) на Англия против Франция за хегемонията в Европа, за господството на 

световните морета и за притежанието на Америка и Индия. Това бе борба на живот и 

смърт, която потопи в кръв три континента и безброй неучастващи в борбата народи и 

от която Англия, хитрият играч с всички трикове на политиката, излезе победител. 

Светът и този път, не само Европа, но също и два други континента, трябваше да се 

разтърсва повече от столетие от войни, които бе предизвикал „най- миролюбивият” от 

всички народи. Историкът Зили казва не без тайна гордост:

1

 

Меркантилизмът   е   едно   такова   стопанско   схващане,   което   съзираше   богатството   на 

националното стопанство в това, щото износът да превъзхожда вноса, и затова подпомагаше търговия и 

индустрия,  ограничаваше  обаче   земеделието  и  вноса   (последния  чрез  мита).  Меркантилната  система 

стана господстващото стопанско схващане на 17 и 18 век и беше превъзмогнато едва от учението на 

Адам Смит за свободната търговия.

 

15

„Между революцията от 1688 година и битката при Ватерлоо (1815) може да се 

сметне, че сме водили седем големи войни, най-късата трая седем години, а най-дългата 

около дванадесет години. От 126 години, следователно, са били прекарани 64 години, 

повече от половината, във война”.

 Кулминационната точка на този едва прекъсван военен период, за който говори 

Зили   бе   „войната   за   испанското   наследство”   (1701-1713)   „Седемгодишната   война” 

(1756-1763)   и   „Епохата   на   войните   срещу   революционна   и   Наполеонова   Франция” 

(1789-1815). В Утрехтския мир от 1713 година, който приключи първата от тия войни 

стана за пръв път дума за „равновесието на силите”, прословутия британски принцип 

на „баланс на силите”, който остана до наши дни ръководна звезда в политиката на 

Англия. Но и този принцип не бе нищо друго, освен изкусно прикриване на истинските 

намерения на Англия. Последната не желаеше изравняването, равноправното съседство 

на Великите сили, а целта и бе безусловно господство над това равновесие: тя сама 

искаше като езичето на везните да решава в полза на тая или оная група от сили, според 

това   кое   бе   изгодно   на   нейните   егоистични   и   често   напълно   прикрити   интереси. 

същевременно тя искаше като определящ фактор и като съди над партиите да бъде 

освободена от собствен пълен риск в борбата на тяжестите. С минимум риск и жертви, 

но при използуване  ангажиментите  на едната  или другата група  от сили, далече от 

континента   и   от   собствените   жертви   по   тамошните   бойни   полета,   тя   искаше   като 

богоподобен   световен   съдия   да   решава   разпределението   на   тяжестите.   Не   толкова 

действителната   военна   мощ,   колкото   легендата,   внушението,   особено   легендата   за 

всемогъщата й световна флота, която Англия умееше да налага от времето на Кромуел 

на съвременниците си, е помогнала на британската кауза да победи. Самата борба с 

кръв   и   оръжие   трябваше   да   бъде   спечелена   от   другите,   които   тя   си   бе   избрала   с 

политически   обещания  или   субсидии  за   съюзници.  Нека   на  континента  да  умираха 

милиони хора - британският остров се грижеше за „равновесието” и когато работата 

дойдеше до сключване на мир, прибираше наградата на победителя.

Тази Франция, която беше прицелна точка на борбите на Англия през целия 18 

даже и на 19 век, бе единственият опасен съперник, от който Англия трябваше още да 

се   бои.   Покрай   огромната   търговска   флота   при   управлението   на   Колбер   изникна   в 

новосъздадените   корабостроителници   на   Дюнкерк,   Хавър   и   Рошфор   силна   военна 

флота,   за   чието   прибежище   в   Брест   и   Тулон   бяха   построени   военни   пристанища. 

Местоположението на Франция на три морета, Северно море, Атлантически океан и 

Средиземно море, откриваше крайбрежието й към Скандинавия и цяла Америка, както 

и към Африка и Ориента. Още от 17 век френското империалистично разширение беше 

насочено към тия страни. Robert de la Salli през 1681 година по поръка на Лудвиг XIV 

бе пропътувал огромното течение на Мисисипи, потегляйки от Квебек и Канадските 

езера, където отдавна живееха френски заселници под ръководството на йезуити, чак 

до Мексиканския  залив (1682): той бе нарекъл тази обширна област в чест на своя 

господар,   Луизиана   и   я   бе   завладял   за   него.   Последствие   от   това   завземане   бяха 

недоразумения и растящи борби за надмощие с намиращи се източно от р. Св. Лоренц 

британски колонии по крайбрежната област. Те застрашаваха да изтикат английските 

колонии от вътрешността на Новия свят.

Френските   колонии   се   разпростираха   към   малките   Антили,   Хаити   и   Каен: 

Франция се установи в Холандска Гореа и в Мадагаскар, с от 1676 година френското 

източно-индийско дружество в Пондишери в Предна Индия се бе така разширило, че 

британските интереси там бяха застрашени.

16

Към   това   се   прибавя   и   в   самата   метрополия   застрашителното   за   Англия 

местоположение на Франция до още Испанска Нидерландия, точно срещу британския 

остров   отвъд   канала,   жизнената   артерия   на   английското   кралство.   Британският 

разбойник се приготви за смъртоносния скок, за да повали завинаги този най-опасен 

свой противник.

Като пръв етап на своята 126-годишна упорита борба Англия използува, за да 

бъде сигурна войната за престолонаследието в Пфалц (1689- 1697), в която германската 

империя се противопостави на кървавите завоевателни походи на Лудвиг XIV, който 

през 1689 година бе опустошил цялата област Пфалц. След изгонването на крал Яков II, 

в Англия бе избран за крал фанатичният протестантин Вилхелм III Орански кралски 

наместник на Нидерландия: последният победи през 1690 година при реката Бойне на 

ирландска земя една френска войска, която искаше да върне Яков II на престола и през 

1691   година   -   френската   флота   при   предпланината   Нодие,   осигурявайки   с   това   за 

винаги хегемонията на английската флота.

За  да спести   силите  си,  обаче,   за  новия  грабителски   поход при  предстоящото 

разпределение  на испанските  владения, Англия сключи на 1693 година сепаративен 

мир с Лудвиг XIV, който мир донесе на Вилхелм припознаването му за английски крал. 

Обещанието   си,   да   се   откаже   от   борбата,   само   ако   би   бил   върнат   на   германската 

империя присвоения от Лудвиг в мирно време мощен имперски град Щрасбург, той 

наруши   с   безскрупулността   на   току-що   поетата   от   него   британска   политика. 

Изнемощялата от ужасите на 30-годишната война германска империя загуби по този 

начин Щрасбург за цели две столетия.

Борба срещу френско-испанското обкръжаване.

коро по напоените с кръв бойни полета на Нидерландия, Рейн и на Северна Италия 

се разрази войната за испанското наследство (1701 - 1713), единствена по рода си 

борба на Англия срещу свързването на Франция и Испания под Бурбонско владичество, 

което Лудвиг XIV искаше да осъществи за внука си Филип д’Анжу, по- сетне Филип V. 

Ако   Франция   се   издигнеше   до   такава   мощ,   то   би   било   застрашено   не   само 

европейското привилегировано положение на Англия, но и нейните и без това вече 

намалени колониални владения на Северна Америка и желаната власт над венеца на 

всички колонии, именно Индия. Преди всичко съперникът на континента - Франция - 

не биваше да вземе никога в своя власт Испанска Нидерландия и с това господството на 

канала.   В   своя   съюзен   или   пръв   бариерен   договор   с   Холандия   арбитърът   на 

европейското равновесие, Англия, заяви: че Испанска Нидерландия трябва да служи 

като   укрепление   и   бариера,   за   да   държи   на   дистанция   Франция   от   Съединените 

провинции. С английския договор за гаранции от 1709 година Генералните Щати се 

задължиха   даже   да   държат   постоянно   окупирани   и   в   защитно   състояние   осемте 

укрепени пункта: Монс, Шарлроа, Намюр, Турне, Иперн, Менин, Нюпорт и Вьорн - 

заради интересите на Англия.

С

Тази   война   водена   за   английското   бъдеще   отвъд   световните   морета   бе 

същевременно   една   от   малкото   такива,   в   които   британски   войски   се   биеха   на 

континента. При това съревнование за мощ, Англия се реши да постави в лицето на 

Marlborough  даже   собствен   главнокомандуващ,   за   да   не   остане   ръководството   и 

крайното  решение  на войната  изключително в ръцете на германската  империя и на 

17

гениалния неин пълководец, принц Евгений, спасителя на Европа от смъртната турска 

опасност.

Докато   западната   част   на   германската   империя   и   Испанските   Нидерландии 

изнемогваха под ужасите на войната, британската флота заграби през 1702 година в 

пристанището  Виго  испанската  сребърна  флота  и изнуди  от заплашената  с блокада 

Португалия   през   май   1703   година,   да   подпише   Метунския   договор,   който   направи 

Португалия   зависима   и   я   предаде   напълно   в   ръцете   на   британската   търговия. 

Същевременно,   вследствие   на   английския   внос   на   стоки,   бразилско-португалското 

злато  се   стичаше   в  такова   изобилие   към  Англия,   че  тя   имаше  вече   възможност  да 

основе   мощната  си   индийска   империя   за  сметка   на  холандците.   На  16  август   1704 

година пред Гибралтар се появи една англо-холандска флота, командвана от Rooke van 

der  Düssen, а пък хесенски войски на германската империя послужиха да извоюват с 

превземането   на   крепостта   Гибралтар   за   британския   грабител   владичеството   над 

Средиземно море.

Когато на 13 април 1713 година бе сключен Утрехтският мир, Англия бе тази, 

която отново извлече полза от опустошенията, станали от Нидерландия чак до Италия и 

Испания. Испания трябваше да отстъпи Гибралтар и Минорка, входа към Средиземно 

море, и да позволи на британския световен използвач чрез договора в Асиенто, щото 

той 30 години подред да ограбва в Африка по 144 000 негри-роби годишно, за да ги 

внася в испанските колонии на Америка и да върши оная безсрамна търговия с роби, 

която (според „Историята на Англия през 18 век от Леки) от Утрехтския мир насам бе 

„центърът на цялата английска политика” и според Роз („Pitt and the national survival”) 

бе основният стълб на английското богатство”.

Франция   обаче   трябваше   да   отстъпи   на   печелившите   англичани   Акадия   (на 

Английски: Нова Шотландия), ключа към реката Св. Лоренц и към Канада, освен това 

Нова Земя и областите около Хъдсъновия залив.

Чрез   Утрехтския   мир,   след   повалянето   на   Испания   и   Холандия,   и   мощната 

Франция на краля-слънце бе вече отстъпила на второ място зад новия господар на света 

и световните морета, арбитъра на Европа - Великобритания.

„Мощният арбитър на малкия остров държеше сигурно в ръцете си „равновесието 

на силите”, изкусния английски лозунг при всеки мирен договор. За пълното щастие на 

Англия липсваше още целокупното притежание на Канада и на Предна Индия, което 

Франция отстояваше, обаче, с всички сили. Младата Прусия стана чрез имащата за нея 

жизнено   значение   7-годишна   война   (1756-1763)   неволно   инструмент   на   Англия   за 

окончателното откъсване от Франция и на този последен неин голям дял от света.

Цялата епоха от 1745 до 1763 година беше непрекъсната борба на английските 

заселници  и войски  срещу френските  колонии в Северна Америка.  На 1745 година 

британците завзеха в мирно време главния град на Акадия, Луизбург, а в граничните 

борби между Канада и английските крайбрежни области англичаните прогониха през 

1749 година френските заселници из Акадия и основаха Халифакс. След кратък период 

на   мир   Англия   заграби   без   обявяване   на   война   300   френски   търговски   кораба   в 

английски пристанища и в Бискайския залив и нападна на 10 юни 1755 година три 

френски транспортни кораба, пренасящи войски.

18

С това започна новият период на войната, който трая от 1755 до 1763 година, 

преди Франция да може да се окопити и да обяви война. На 5 септември 1755 година 

един английски полк маршируваше срещу френската колония Grand Pré в отстъпената 

през 1713 година на Англия - Акадия. Британският наместник Лоренс прогони цялото 

френско население, така че голяма част от него загина поради безкрайните лишения на 

скоро настъпилата зима. На следната 1756 година, след избухването на 7-годишната 

война, една истинска световна война, която бе изнесена от Англия срещу Франция в 

Европа, Америка и Азия, новият английски председател Уилям Пит изпрати една флота 

с адмирал Возсашеп и силна войска под командата на Еберкромби, Емхерст и Волфе в 

Канада,  за да я откъснат  от всякаква помощ, която  би могла да й бъде пратена  от 

Европа.   В   началото   французите   бяха   победоносни,   обаче   след   това   нападателите 

превзеха форта Фонтенак на езерото Онтарио и крепостта Duquesne, която те нарекоха 

в чест на Пит - „Питсбърг”. Канада беше откъсната от Луизиана, и чрез повторното 

завладяване на Луисбург бе прекъсната връзката на Канада по море. През септември 

1759 година падна в ръцете на англичаните укрепеният Квебек и след една година, на 

1760 г. губернаторът Водрьой трябваше да предаде храбро защищавания Монтреал и 

цяла Канада на англичаните.

Докато   из   опустошените   германски   земи   батальоните   на   Фридрих   Велики 

изнемогваха   и   заради   парични   помощи   от   английска   страна   трябваше   да   задържат 

Франция   на   континента,   Пит   заграби   по   бойните   полета   на   Росбах   и   Лойтен   в 

непреодолим стремеж към власт Новия свет и изказа пред цел свет следната цинична 

мисъл: „Америка е завладяна в Германия, там, където победите на принц Фердинанд 

разсипаха цялата мощ на великата военна монархия Франция”.

жүктеу/скачать 1 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: